Жан Марко - Луз Мариа

Измокрена между смеха си,
на вълните на една река тя намери любовта,
носеше между устните си чиста невинност
а в душата едно крехко сърце.

Живота  я е научил да успокоява тъгата
през един хладен следобяд,
разбира че в живота всичко има цена,
Луз Мария мълчи без да знае защо.

Дошла от полята,
Дошла от толкова далече
без да си представя че слънцето не блести така,
че от един прозорец рисува изгледите
където един ден мечтае да се върне.

Надвивайки разстоянията на зазоряване,
заедно със звездите върви Луз Мария,
че накрая на полето е пролетта.

Едно сбогом,една любов,една компенсация
един букет емоции е скрила в куфарите си.
Липсват и парфюмите на един стар спомен,
твоето най-голямо желание е да можеш да си върнеш
брисът на онази река която изтри пътят за връщане към къщи
и да можеш да починеш.

Дошла от полята,
Дошла от толкова далече
без да си представя че слънцето не блести така,
че от един прозорец рисува изгледите
където един ден мечтае да се върне.

Надвивайки разстоянията на зазоряване,
заедно със звездите върви Луз Мария,
че накрая на полето е пролетта.